Eugene McGuinness – The Invitation To The Voyage (2012)

Албума се стриймва сигурно от 3 седмици и аз си го слушам оттогава, ама по времето, когато излезе официално (6.08) бях заета с по-важни неща, затова ще трябва да ми простите закъснението.


genre: indie rock

01. Harlequinade
02. Sugarplum
03. Lion
04. Videogame
05. Shotgun
06. Concrete Moon
07. Thunderbolt
08. Invitation To The Voyage
09. Joshua
10. Japanese Cars

За около 50 превъртания на албума, минах през може би 5 смени на мнението и не съм сигурна дали настоящото е просто поредния етап или е равновесно положение след многобройни флуктуации. Надявам се да е второто, пък и доста време се задържа така.
Имах големи очаквания за The Invitation To The Voyage, породени от всичките страхотни сингли, които Юджийн пусна за загрявка. Оказва се, обаче, че те не са били предястие, а самото ястие (аналогиите с храна са ми силни, затова ще ги ползвам).
Значи, в идеалния вариант, майстор готвачът/артистът е приготвил едно великолепно меню/албум. За да накара хората да го опитат/чуят, той пуска примамки за разпалване на апетита като хубаво предястие - супа, салата, доста често и ордьовър. Хората си казват "брей, тия ролца шунка с камембер са толкова хубави, кой знае колко хубаво ще е основното и десерта, трябва непременно да си го поръчам". И след като получи великолепното основно и зашеметяващия десерт, консуматорът чувства едно дълбоко задоволство от оправдаване на очакванията и последователността, в която преживяването се е развило.



Тук, обаче, нещата излезе че не стоят по този начин. Г-н МакГинес си изстреля патроните с Shotgun и другите сингли, като практически поднесе основното и десерта преди ордьовъра и предястието. Накратко, той издаде няколко перфектни композиции преди албума и аз - по правилото на предястието - почнах да точа лиги за основното. Когато го получих, се оказа, че то всъщност е по-малко и по-безвкусно и аз почнах да псувам готвача. Това е особено дразнещо и хич не прави добро впечатление. Оттам и първоначалната ми крайно негативна реакция към TITTV. На следващите слушания се опитах да се абстрахирам от силното си разочарование и да подходя към албума все едно чувам всичко от него за първи път. Горе-долу се получи, но горчивия послевкус така и не успя да ме напусне. Въпреки това, с повече слушания, започнах да откривам все повече и повече проблясъци на гениалност и това, което отначало ми се струваше като нескопосан пълнеж, почна да придобива красива и все по-осмислена форма.
The Invitation To The Voyage трябваше да е един от албумите на петилетката, но предполагам трябва да чакам следващото издание, защото МакГинес демонстрира завиден потенциал, макар и не напълно оползотворен тук. Lion, Shotgun, Thunderbolt и Harklequinade са величествени монументи на модерната инди рок музика, съчетаващи очарователни звукови постройки, забележителни еклектични аранжименти и адски духовити текстове. Останалото от албума не че е лошо, но просто не успява да прескочи тази летва. Sugarplum, Videogame (не е кавъра на Lana Del Rey) и Concrete Moon държат ниво, но има и откровени посредствености като бромантичната сърф рок балада Joshua и подходящата за Евровизия с шаблонната си мелодия и гаден текст  Japanese Cars, която е срамен завършек на един иначе добър албум. Гадните неща, обаче, са твърде малко, за да ви развалят кефа и като цяло, ако за разлика от мен сте избегнали гадния вирус наречен хайп, ви завиждам, ако решите да си пуснете албума. Някъде бяха писали, че настоящото е "the best piece of indie-pop since Pulp’s 1995 album Different Class". Абе чаааак толкова не е, ама не е и много по-долу.



7.9/10

Коментари

Популярни публикации от този блог

Lana Del Rey - Born To Die (2012)

Ghost - Impera (2022)

Drab Majesty - Modern Mirror (2019)