White Lies - Big TV (2013)

Long time no see.

Понякога много ми се иска след тия спорадични мои творчески почивки, някой да излезе с коментар "Mr Anderson, welcome back. We've missed you."

Ето, собственоръчно се лиших от възможността някой да го направи и това да е изненада, така че ще се наложи да мислите за цитати от други филми.
Лятото по принцип е умрял период за музикалната индустрия, като чат-пат излизат разни неща, но в повечето случаи тяхната стойност не е достатъчно висока, за да пребори моята липса на време и неразположение на духа. В този ред на мисли, сигурно ще си помислите, че третия албум на пост пънк ривайвъл героите White Lies e нещо забележително. Все още не съм сигурна какво е. Със сигурност не е лош албум, но не е и изключителен. Така или иначе, слабост са ми и нямаше как да го подмина.




genre: post punk revival, indie rock

01 – Big TV
02 – There Goes Our Love Again
03 – Space I
04 – First Time Caller
05 – Mother Tongue
06 – Getting Even
07 – Change
08 – Be Your Man
09 – Space II
10 – Tricky To Love
11 – Heaven Wait
12 – Goldmine

White Lies явно си имат схема да издават албум на 2 години: To Lose My Life е от 2009, a Ritual от 2011. Big TV се явява трети за групата и - ако може да се вярва на изказванията на басиста - разказва за двойка, която се мести в големия град и се мъчи да хармонизира отношенията си... или нещо такова. Продуцент е Ed Buller, който си е имал вземане-даване с Pulp и Suede (особено с тях), което отвсякъде погледнато си е нещо хубаво. White Lies не са изгубили звука си, даже са го обогатили малко - тук-таме Simple Minds, тук-таме Tears For Fears, дотук добре. Патоса, идващ със самия тембър на вокалиста Harry McVeigh, също приръства, силните аранжименти също. На първо четене, албума би трябвало да е слънце, като вземем предвид и че е най-мелодичният им досега. Нещо, обаче, липсва. Липсват свежи идеи и оригиналност. Първите 2 преслушвания щяха да станат причина да заклеймя албума като клиширан и безидеен. Няколко слушания по-късно положението е малко по-добре, чудесната продуцентска работа се усеща, но дори така едва ли ще стигне нивото на предшествениците си. Даже Ritual, със своята претенциозност и прекалена драма, е много по-напред във въздействието си от Big TV. Тук имаме някакви песнички, които са приятни за слушане, но те оставят преоладаващо безразличен - някакви хора си дрънкат на инсрументите, някакъв явно ангажиран емоционално човек пее, но кво от това? Песента свършва и това не е променило живота и възприятията ти по никаъв начин. В едно ревю правилно бяха направили някакъв паралел с The Killers, а те милите отдавна се търкулнаха безвъзратно по склоновете на долината на безидейността. За White Lies все още не съм загубила надежда. Поне текстовете държат ниво и не ни питат "are we human or are we dancer?". Надявам се с последващи слушания да ми харесва още повече. Дори и да не - както казах - албума съвсем не е лош, даже си е хубав и аз имам склонност да мрънкам повече от нужното. Просто очаквах нова романтична вечеря в ресторант, а получих бързо хапване в Пица Хът, пък било то и вкусно.

7,5/10

фаворити: Big TV, Getting Even, Tricky To Love, Heaven Wait,

Коментари

Unknown каза…
Приятничко и бързо изветряващо, наистина.
zmeigo каза…
Първият им албум ми хареса, но нещо циклят след него. Знам какво е усещането за слабост, самонавиваш се да харесваш повече, отколкото заслужават. Препоръчвам ти моята тайна слабост, The Boxer Rebellion, не че твърдя, че са по-добри от тях, но, все пак...
Lu каза…
Да, първия остава шампион досега. :) The Boxer Rebellion съм ги чувала само като име. Ще им обърна по-сериозно внимание, мерси за препоръката! :)

Популярни публикации от този блог

Честит ми рожден ден!

3 години trains in the night

Drab Majesty - Modern Mirror (2019)